Финансовите санкции като инструмент на геополитиката: новата европейска рамка за предотвратяване на изпирането на пари, отражението ѝ върху прилагането на санкционните режими и предизвикателствата за задължените лица в България.
Резюме
Финансовите санкции се утвърждават като ключов инструмент на съвременната геополитика, чрез който държавите реализират своите външнополитически и стратегически цели. Те представляват политически акт, прилаган едностранно или многостранно, често като алтернатива на военните действия, но все по-често в комбинация с тях. Ефективността на санкциите остава спорна, особено предвид примери, при които въпреки тяхното прилагане се стига до военни конфликти.
Международната рамка за налагане на санкции включва както механизми на ООН, така и едностранни режими, като тези на САЩ, които често имат екстратериториален ефект и създават значителна тежест за бизнеса и финансовите институции. Европейският съюз прилага собствен подход, но също е изправен пред предизвикателства, свързани с различията между отделните режими и необходимостта от засилен контрол. В този контекст санкциите срещу Русия след 2022 г. показват, че при наличие на политическа воля те могат да имат съществен икономически ефект.
За България темата има особено значение, както поради членството ѝ в ЕС и ООН, така и предвид геостратегическата ѝ позиция. Страната е изправена пред необходимостта да изгради по-цялостна правна и институционална рамка за прилагане на санкции, както и да подобри координацията между компетентните органи. В същото време бизнесът следва да бъде подготвен за нарастващите изисквания, включително във връзка с новите европейски регулации. В условията на динамична геополитическа среда финансовите санкции ще продължат да играят централна роля, което налага ясно стратегическо позициониране и дългосрочна визия от страна на България.
Финансовите санкции, както и техният ефект и приложение в международната политика, и в частност в геополитическите стратегии и визии на отделните държави или групи от държави, придобиват все по-голямо значение и изискват задълбочено разбиране. Налагането на финансови санкции представлява политически акт, осъществяван от една държава или от група държави под формата на едностранни или многостранни мерки. В съвременната динамична среда, в която военните конфликти и икономическите ограничения все по-често се развиват паралелно, се налага по-задълбочен анализ на причините за прилагането на подобни мерки, както и на предпоставките за започване на военни действия. Всяка държава следва ясно да разбира международните процеси, собствената си геополитическа стратегия и мястото на финансовите санкции в нейното реализиране. Това разбиране е необходимо както в рамките на принадлежността към съюзи, какъвто е случаят с България като част от Европейския съюз, така и от гледна точка на формулирането и отстояването на стратегията за национална сигурност на една страна, както и нейната национална геополитическа визия. България следва да съобрази своята геополитическа визия с ЕС, тъй като е част от него, но трябва да вземе под внимание собствените си специфики и геополитически цели, които може да се разминават с тези на ЕС, но да не си противоречат с тях.
Кой налага ограничителни мерки и какви са причините за тяхното въвеждане? Това са част от основните въпроси, на които следва да се даде ясен отговор, за да могат санкционните режими да бъдат правилно разбрани както от гледна точка на националната сигурност, така и в контекста на геополитическите планове и цели, чието постигане те подпомагат. Финансовите санкции се утвърждават като един от основните инструменти за реализиране на геополитическата стратегия на държавите. Те обаче не са продукт единствено на съвременната политика. Исторически примери за подобни ограничения съществуват още от 432 г. пр. Хр., когато в Древна Гърция е наложен т.нар. Мегарски декрет. [1] По-късно, още в началото на XIX век, Съединените щати започват да прилагат икономически ограничения, като тяхното по-активно и систематично използване като инструмент на външната политика се засилва след 1917 г. Икономическите ограничения традиционно се използват в ситуации, в които държавите или групите от държави не са склонни или не са готови да прибягнат до военни действия. Особено показателно е изказването на Удроу Уилсън от 1917 г., което често се разглежда като отправна точка за съвременното разбиране и прилагане на санкционните режими от страна на Съединените щати. [2]. „Нация, подложена на икономически ограничения, е нация, поставена в положение, близко до капитулация. Прилагането на това икономическо, мирно, но разрушително средство прави използването на сила излишно. Това е тежко средство. То не отнема човешки живот извън ограничената държава, но оказва върху нея такъв натиск, който, по моя преценка, нито една съвременна нация не би могла да устои.“.
Финансовите санкции и ограничителните мерки могат да бъдат разглеждани в контекста на концепцията на Джоузеф Най за разпределението на силата на мека, твърда и т.нар. „умна“ сила, която представлява съчетание между първите две. [3] В този смисъл санкциите се възприемат като инструмент на меката сила, насочен към оказване на влияние върху дадена държава или група от държави, без да се прибягва до военен конфликт. Цел, която кореспондира с разбирането, формулирано още от Удроу Уилсън. Същевременно тяхната роля не се изчерпва единствено с това. В съвременната геополитическа среда финансовите санкции все по-често функционират и като елемент от т.нар. „умна“ сила, при която инструментите на мекото въздействие се комбинират с по-твърди форми на натиск, включително и военни действия. Тенденция, която ясно се наблюдава в текущите международни процеси.
Изказването на Удроу Уилсън поставя редица въпроси, особено в контекста на конфликтите, в които Съединените щати участват през последните три десетилетия. Ако се вземат предвид наложените ограничения спрямо Ирак и Иран, става видно, че въпреки тях се стига до военни действия. В случая с Ирак конфликтът доведе до значителен брой жертви и продължи дълъг период от време, докато напрежението с Иран може да се разглежда като процес в развитие, чиято динамика тепърва ще се проявява. Фактът, че въпреки прилагането на ограничителни мерки се стига до подобни конфликти, поставя под въпрос тяхната ефективност. Основната цел на тези мерки е да прекъснат веригите на доставки към съответните държави, достъп до чувствителни технологии, стоки с двойна употреба, военни компоненти и да ограничат достъпа им до международните пазари чрез финансови рестрикции. Като специфична форма на ограничителни мерки могат да бъдат разглеждани и редица международни режими и споразумения, насочени към ограничаване на разпространението на оръжия за масово унищожение, включително ядрени, биологични и други чувствителни технологии. Сред тях се открояват механизми като Wassenaar Arrangement, Australia Group, Zangger Committee и Missile Technology Control Regime (MTCR), които представляват част от глобалната система за експортен контрол. [4] Тези режими са само част от по-широката международна рамка, която подпомага прилагането на ограничителни мерки и допринася за поддържането на международната сигурност чрез координирани действия между държавите. Реализирането на тази цел обаче е невъзможно без ефективен контрол и ясно разпределена отговорност между множеството участници във веригите за доставки и финансовите потоци. Именно тук се проявява ключовата роля на финансовата система, която поема съществена част от отговорността по контрола върху спазването на ограничителните мерки. По този начин тя се превръща в инструмент за прилагане на политическата воля на държавата или групата държави, които налагат санкциите.
Следва да се прави разграничение между ограничителните мерки, налагани от Организацията на обединените нации, които обикновено са във връзка с въоръжени конфликти или нарушения на човешките права, и тези, въведени едностранно от конкретни държави, какъвто е случаят със Съединените щати. В последния случай може да се говори за пренасяне на геополитическо влияние и отговорност извън националните граници. Санкциите, налагани от ООН, се приемат от Съвета за сигурност на ООН, в който постоянни членове са Русия, Съединените американски щати, Китай, Франция и Великобритания. Приемането на санкционен режим изисква консенсус между постоянните членове, което на практика ограничава възможността за налагане на санкции в ситуации, при които някоя от тези държави е страна по конфликт, какъвто е случаят с войната в Украйна.
Като пример за санкционен режим може да се посочи Резолюция 1267 (1999) на Съвета за сигурност на ООН, с която се създава механизъм за включване в списък на лица и организации, свързани с тероризъм, чиито активи подлежат на замразяване от държавите членки.[5] .
Съществено развитие на този подход се наблюдава с Резолюция 1373 (2001), приета след атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г., която въвежда по-широка и системна рамка, като задължава държавите да криминализират финансирането на тероризма, да прилагат мерки за замразяване на активи и да засилят международното сътрудничество.[6]
Пример за първия тип мерки, наложени от международна организация, може да бъде открит и в българската история още от периода на Лигата на нациите. През 1925 г., след конфликт между България и Гърция, довел до навлизане на гръцки войски на територията на град Петрич, Лигата на нациите налага ограничителни мерки на Гърция и я принуждава да изтегли силите си от българска територия.[7]
При този тип ограничителни мерки основната цел е гарантиране спазването на международните спогодби и защитата на териториалната цялост на държавите. Не е случайно, че в рамките на Организацията на обединените нации членуват толкова много страни. Именно това е първото ниво, на което се търси налагане на ограничителни мерки. В случаите, когато този механизъм не даде резултат, се преминава към санкции, налагани едностранно от отделни държави или многостранно от групи държави.
Налагането на ограничителни мерки, произтичащи от геополитическата стратегия на дадена държава, рядко се осъществява на доброволен принцип. В повечето случаи то е съпроводено с риск от налагане на глоби или други рестриктивни действия при неспазване. Типичен пример в това отношение са екстратериториалните санкции на Съединените щати, които на практика въвеждат изисквания към финансови институции и компании извън тяхната юрисдикция. Този подход неизбежно води до увеличаване на разходите за съответствие и до допълнителна административна тежест за бизнеса. Съединените щати активно прилагат т.нар. вторични санкции, чрез които налагат ограничения и допълнителни изисквания към икономически субекти, които имат взаимоотношения със санкционирани лица или държави.[8]
По този начин финансовата система и международната търговия започват да изпълняват функции, които не са присъщи на традиционния им бизнес модел, а се трансформират в инструмент на международната политика. Може да се приеме, че Съединените щати „прехвърлят“ част от задълженията си към финансовата система извън своята юрисдикция. За да запазят достъпа си до разплащания в щатски долари и да избегнат значителни финансови санкции и репутационен риск, финансовите институции и компаниите са поставени в ситуация, в която трябва да се съобразяват с геополитическите приоритети на САЩ. В този контекст ролята на президента на Съединените щати е съществена, предвид широките правомощия по отношение на налагането на финансови санкции. Това води до възникване на конфликти между различни юрисдикции, както и до значително натоварване на бизнеса в държави, които нямат пряко отношение към страната, налагаща санкциите. Въпреки това, поради риска от глоби и включване в санкционни списъци, компаниите и финансовите институции са принудени да въвеждат сложни контролни механизми и да поемат значителни разходи, за да се съобразят с геополитическите политики на трети държави.
Когато се разглежда Европейският съюз, ситуацията е в известна степен различна. Подходите на Европа и Съединените щати се разминават в редица аспекти, включително по отношение на определени санкционни режими. Например, в американската практика съществува концепцията за „държави, подкрепящи тероризма – терористична държава“, какъвто е случаят с Иран, докато в европейското разбиране подобно категоризиране на цели държави не се използва по същия начин. Съществена разлика е и фактът, че Европейският съюз не прилага екстратериториални санкции в същия обхват като Съединените щати. Едно от основните предизвикателства за бизнеса и финансовите институции произтича от различията в санкционните режими между отделните държави. Това налага съобразяване с ограничителни мерки, произхождащи от множество юрисдикции, което допълнително усложнява процесите по контрол, съответствие и управление на риска. В рамките на ЕС са ясно дефинирани отговорните субекти за прилагането на целевите финансови санкции, което осигурява правна яснота и предвидимост. [9]
Европа предприема стъпки към значително засилване на контрола и ефективността на своите санкционни режими, като този процес ще бъде допълнително задълбочен чрез новия пакет за борба срещу изпирането на пари и създаването на нов европейски орган за борба с изпирането на пари. За първи път целевите финансови санкции се включват в обхвата на мерките срещу изпирането на пари, което ще доведе до съществени промени в методологиите за контрол и в подходите за проверка от страна на задължените лица. [10]
Вече ще се осъществява контрол не само върху мерките за превенция на изпирането на пари, но и върху процесите, свързани с прилагането и спазването на санкционните режими. Това от своя страна ще създаде допълнителна административна и оперативна тежест както за задължените лица, така и за регулаторните органи в отделните държави. В същото време обаче се очаква да подобри ефективността на прилагането и да засили отговорността на бизнеса и финансовите институции при изпълнение на ограничителните мерки.
Европейският съюз прилага целеви финансови санкции с цел защита на интересите на държавите членки, но също така и като инструмент за реализиране на общите политически и геополитически цели на Съюза. В този контекст Европа не беше напълно подготвена за прилагането на толкова мащабни санкционни пакети срещу държава, с която съществуват значителни енергийни зависимости и дълбоки икономически връзки. Тази ситуация се промени след инвазията на Руската федерация на територията на Украйна. Още през 2014 г., след анексирането на Крим, Европейският съюз наложи санкционни режими, които в значителна степен бяха секторни и имаха ограничен ефект, като позволиха на руската икономика да продължи да генерира значителни приходи от търговията с ЕС. Санкционните мерки, въведени след нахлуването в Украйна през 2022 г., са значително по-мащабни и комплексни. Това най-ясно се вижда в структурата на енергийния внос, който представлява ключов източник на приходи за руската икономика. Делът на вноса на петрол от Руската федерация намалява от 25,9% през първото тримесечие на 2022 г. до 1,4% през последното тримесечие на 2025 г.[11]
Това е само един пример за ограничителните мерки и техния ефект, когато съществува политическа воля за тяхното прилагане и когато те отразяват геополитическата ситуация в Европа и политиката на Европейския съюз. Ограничителните мерки обхващат широк спектър от компоненти, технологии и услуги към и от Руската федерация, което представлява пряк резултат от политиката на ЕС. Тази политика се пренася в конкретни задължения както за бизнеса, така и за населението на държавите членки. Този ефект се проявява пряко и в България като държава членка на ЕС и гранична държава по Черноморието, както и като транзитна и експортна точка за редица компоненти, технологии и услуги, включени в ограничителните списъци. Финансовите санкции, техният ефект и приложение в България не се свеждат единствено до списъци със санкционирани компании, физически лица, организации или държави. Те представляват значително по-сложна мрежа от взаимовръзки и влияния, чието нарастващо значение се наблюдава особено ясно през последните пет години. Финансовите санкции функционират като геополитически инструмент на държавите, чрез който се подпомага реализирането на съответните политически цели. В този контекст България следва да има ясно разбиране за своята геополитическа стратегия и позициониране като част от Европейския съюз, както и за неговото значение за националните интереси, включително собствените ѝ дългосрочни цели.
Фактът, че Стратегията за национална сигурност на България не е актуализирана от 2018 г., поставя въпроси относно степента, в която се отчита променящата се геополитическа среда, в която финансовите санкции имат все по-осезаемо влияние. Необходимо е санкциите на ЕС да бъдат анализирани по-задълбочено, включително техният ефект върху икономиката, бизнеса и политическата среда в България. В условията на война в Украйна и конфликта в Близкия изток, България следва да бъде в състояние да дефинира ясно своята дългосрочна стратегия и визия, както и да отстоява националните си интереси в дългосрочен план. Финансовите санкции са неразделна част от съвременната геополитика и следва да се разглеждат като ключов инструмент, чието значение България трябва ясно да осъзнава в контекста на членството си в ЕС и НАТО.
Необходимо е, от една страна, повишаване на обществената осведоменост относно ангажиментите и мястото на България в съвременната геополитическа среда, а от друга, по-добро разбиране на нейната геостратегическа и геоикономическа роля и цели. България не е изолиран остров и следва да разбира както геополитическата стратегия на ЕС, така и собственото си място и цели в рамките на този съюз.
Като държава членка на ЕС и ООН, България има ангажимент да прилага санкционните политики и ограничителните мерки, произтичащи от решенията на тези организации. Това обаче изисква наличието на цялостна и изчерпателна национална правна рамка, която да урежда всички въпроси, свързани с целевите финансови санкции. В тази връзка през 2025 г., вследствие на включването на страната в „сивия списък“ на FATF и поставянето ѝ под засилен мониторинг, бяха приети промени в законодателството, свързано с борбата с финансирането на тероризма и целевите финансови санкции, свързани с финансиране на разпространението на оръжия за масово унищожение.[12]
Въпреки това България все още не разполага с цялостна правна рамка, която да урежда всички аспекти на прилагането на целеви финансови санкции, включително възможността за създаване на собствени санкционни режими и национални списъци, извън тези, свързани с финансиране на тероризъм и оръжия за масово унищожение. Това е ясно отразено и в съдебната практика, включително в решения на Върховния административен съд относно създаден списък от Министерството на финансите.[13]
България следва да бъде пълноправен член на Европейския съюз, като същевременно разполага с възможност да провежда и собствена политика по отношение на прилагането на ограничителни мерки, както и да осигурява пълно и ефективно прилагане на санкциите, одобрени на ниво ЕС. Това предполага наличието на цялостна национална правна рамка, която да обхваща тази материя и да служи като инструмент за защита на националните интереси, за противодействие на корупцията и за укрепване на финансовата система. Следва да се разглежда прилагането на ограничителните мерки през призмата на нарастващите международни конфликти и засилващото се противопоставяне между великите сили. Това поставя въпроса за ясно позициониране на Европейския съюз на международната сцена, както и за все по-осезаемите различия в подходите и посланията на Съединените щати, включително в периода на администрацията на президента Доналд Тръмп.
Европа следва да засили своята роля в международната политика, като ограничителните режими, прилагани от ЕС, ще имат все по-централно значение като инструмент на външната политика и сигурността. Това поставя България пред необходимостта да укрепи своята вътрешна регулаторна и контролна рамка по отношение на прилагането на ограничителните мерки.
Предстоящото въвеждане на новия пакет за борба срещу изпирането на пари на ЕС и създаването на нов европейски орган за борба с изпирането на пари ще окажат допълнителен регулаторен натиск. Необходимо е бизнесът да бъде своевременно подготвен чрез обучителни и разяснителни кампании относно новите изисквания, контролни механизми и очаквания към него. Това следва да бъде приоритет на компетентните контролни органи.
Наред с това е необходимо да се обмислят и законодателни изменения, свързани с функциите на основните контролни институции в България – БНБ и ДАНС. Към момента обхватът на техните правомощия не включва в пълна степен прилагането на всички икономически ограничения и финансови санкции на ЕС. В този смисъл те следва да бъдат доразвити като основни органи, отговорни за гарантиране, че задължените лица в България спазват приложимите изисквания и прилагат ефективни механизми за контрол и проследяване. Разбира се, този модел може да бъде реализиран и чрез друга институционална структура, но е от съществено значение необходимите промени да бъдат въведени в кратки срокове. Влизането в сила на новите европейски изисквания се очаква през 2027 г., което оставя ограничен времеви хоризонт за подготовка.
_______________________________________
[1] https://financialcrimeacademy.org/history-of-sanctions-the-sanction-origin/
[3] https://archive-yaleglobal.yale.edu/content/think-again-soft-power?utm_source.com
[4] https://en.wikipedia.org/wiki/Multilateral_export_control_regime?utm_source.com
[5] https://digitallibrary.un.org/record/287334
[6] https://digitallibrary.un.org/record/449020
[7] https://www.ebsco.com/research-starters/history/greece-invades-bulgaria
[8] https://www.atlanticcouncil.org/blogs/econographics/ole-moehr-3/
[9] https://www.eeas.europa.eu/eeas/sanctions-eu-adoption_en
[12] https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/166129?utm_source.com
Контакти
© 2026. Всички права запазени.